Никола Вапцаров, паметна плоча с орелеф

Детайли за Паметника

    Паметна плоча с орелеф, апликирана на фасада на жилищна сграда до входа. В сградата се намира Къща-музей „Никола Й. Вапцаров“. Паметната плоча е от сложен тип, с архитектурни елементи. Орелефът е поставен в кръгла рамка. На 7 декември 1909 г. в Банско се ражда един от най-любимите български поети - Никола Вапцаров. Неговото творчество и съдба не спират да вълнуват. Израснал като личност с веруюто и с директивите на българската комунистическа партия, Вапцаров е преди всичко певец на тежкия работнически бит, на проблемите на общественото неравенство и на мечтите за един по-добър свят. През тоталитарния период образът на Вапцаров беше превърнат в символ на победата на комунистическата идеология. За да вникнем в духа на неговите произведения трябва да си представим декламациите им по време на литературните вечери, организирани от българското работническо движение. Шлагерното звучене на неговите „песни” впоследствие бе използвано за въздействие върху младежта, като част от пропагандния стил на една обществено-политичека система, в която творецът не е живял. През 1936 г. Никола Вапцаров се премества в София, заедно със съпругата си Бойка. Тук той продължава да работи тежък физически труд и написва голяма част от стиховете си, публикува и декламира. Израстването му като писател е белязано с излязлата през 1940 г. стихосбирка „Моторни песни”. В нея са публикувани 21 стихотворения, ако се брои и изключеното от цензурата „Испания”. Тогава поетът членува в Македонския литературен кръжок и е под влиянието на ЦК на БКП. Цикълът „Песни за родината” и някои други неиздадени стихотворения представят интересната и противоречива гледна точка на автора за Македония като негова родина. Факт е че Вапцаров не работи по изграждането на македонска езикова норма. Неговото най-голямо оръжие - поетичният език, е образец на българския език, с който оказва голямо влияние върху съвременната българска литература. През 1940 г. писателят остава безработен и започва да се занимава с просъветска дейност. Подготвя втора стихосбирка със стихотворенията „История”, „Ботев”, „Кино”, „Рибарски живот”, „Крали Марко”, „Илинденска”, „Майка”. През лятото на 1941 г. Вапцаров се включва в българското съпротивително движение, дирижирано от Съветския съюз като шпионин и подривен елемент в Българската армия. Негов агентурен и поетичен ментор става диверсантът Цвятко Радойнов. От самото начало е следен от полицията. През март 1942 г. Вапцаров е арестуван и след инквизиции, на 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер разстрелян. Така, този искрен и честен писател, който се отличава с гражданска доблест, смелост и готовност за саможертва в преследване на своите хуманни идеали, става жертва на жестокото време на Втората световна война. Българската публика продължава да се пита защо цар Борис ІІІ не е помилвал поета, защо „прогресивната” интелигенция и „трудовоборческите” писатели не са се застъпили за него по време на процеса, дали това, че е бил насочен към толкова опасната и неприсъщата му конспиративна дейност е израз само на престъпна безотговорност от страна на партийните организационни работници, като се има предвид огромният му литературен талант. Както не спира да се очудва и озадачава от увлечението на Вапцаров по македонизма. Можем само да гадаем какво би станало ако Вапцаров бе дочакал „победата” на 9-ти септември – дали щеше да му понесе новата реалност в НРБ или в титова Югославия и т.н. Поетът е богато честван и мемориално отбелязан. Десетки училища из страната носят неговото име. В София се намира и негов скулптурен портрет в цял ръст. Той е създаден от неговия приятел Николай Шмиргела, по повод стихотворението „Огняроинтелигентска” и носи заглавие „Работникът-поет” (1952). След кратък престой в Музея на социалистическото изкуство скулптурата бе върната на старото й място (2014) зад бившия Царски дворец.