Иван Вазов, паметник, скулптурен

Детайли за Паметника

Впечатляващо сполучлив е паметникът на патриарха на българската литература Иван Вазов в реалистично-монументален изказ. Той е изобразен в царствена поза, вместо на трон е седнал на скала, вместо жезъл в дясната си ръка държи книга. Позата, независимо че е статична е с динамично внушение. В изправения достойно торс и засилени монументални пропорции на тялото, в подпряната му на бедрото лява ръка сгъната в лакътя към прибран навътре ляв крак и пристъпилия напред десен крак с ръка, държаща книга, раменният пояс се накланя на дясно, а главата е завъртяна на ляво. Така се акцентира върху неговата глава със силно въздействие и се усеща погледа му във високия хоризонт. В сродното моделиране на формите на скалата и неговото връхно одеяние, богатата структура от гънки подходящо релефно моделирани се изгражда образа-символ на народния поет като крайъгълния камък на българския дух, от който можем да видим хоризонта и да тръгнем по пътя с достойнство и българско самосъзнание. Паметникът е изграден пред емблематичната за града ни църква „Св. София“, а гробът на писателя се намира от другата й страна, зад олтара. Иван Вазов е роден в Сопот на 9.07.1850 г. в семейството на средно заможен търговец. Завършва сопотското местно и класно училище. През 1865-1866 г. учи гръцки език при Ботьо Петков в Калофер, като става негов помощник. Продължава образованието си в пловдивското епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий”. През 1870 г. е изпратен от баща си да учи търговия в Олтеница, Румъния. Тук Вазов се сближава с българските революционери емигранти, запознава се с Христо Ботев, което допринася за оформянето му като поет и гражданин. През 1872-1873 г. е учител в Мустафа паша (днес Свиленград), а през 1875 г. се завръща в Сопот и става член на местния революционен комитет. След избухването на Априлското въстание емигрира в Букурещ и става секретар на Българското централно благотворително общество. По време на Руско-турската война (1877-1878) е чиновник в канцеларията на свищовския и на русенския губернатор. След Освобождението Вазов е председател на Окръжния съд в Берковица. През 1880-1886 г. живее в Пловдив, където активно участва в културния и обществено-политическия живот на Източна Румелия. Той е народен представител, член на Постоянния комитет (1880-1885) и председател на Областното събрание (1884-1885). След контрапреврата и детронацията на княз Александър І (август 1886) като изявен русофил е принуден да емигрира и заминава през Цариград за Одеса. През 1889 г. се завръща в България и се установява в София. През 1891 г. сключва брак с Атина Болярска, племенница на Васил Друмев, но съвместният им живот продължава само около една година, въпреки, че писателят никога не успява да получи развод. Включва се активно в дейността на възстановената Народна партия. Избран е за народен представител в VІІІ Обикновено народно събрание (1894-1896) и министър на народното просвещение в третото правителство на д-р Константин Стоилов (1897-1899). В периода от септември 1897 г. до 1899 г. е министър на образованието в правителството на Константин Стоилов. В началото на ХХ в. се оттегля от активния политически живот, но през 1911 г. отново е депутат в V Велико народно събрание. Обществените му позиции го издигат до действителен член на Българското книжовно дружество от 1881 г. и негов почетен член (вече БАН) от 1921 г. През 1920 г. с голяма тържественост е отбелязана 70-годишнината на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за „народен поет”. Умира в София. Погребан е зад базиликата „Света София”. Вазов често е наричан патриарх на новата българска литература. Той създава огромно по обем творчество във всички художествени и художественопублицистични жанрове. Първоначално се отдава само на поезията. Първото му известно публикувано стихотворение е „Борът” от 1870 г., с което добива известна популярност. Следват стихосбирките „Пряпорец и гусла” (1876) и „Тъгите на България” (1877). Най-значимото му произведение е романа „Под игото” (1889-1890, самостоятелно издание 1894 г). В белетристиката на Вазов следва да споменем романа „Нова земя” (1896), разказите „Повести и разкази” (3 тома, 1881-1893), „Драски и шарки” (2 части, 1893-1895), „Видено и чуто” (1901), „Пъстър Свят” (1902). Иван Вазов има слабост към българската история. Посветени на Априлското въстание и Руско-турската война са стихосбирките му „Пряпорец и гусла” (1876), „Тъгите на България (1877), „Избавление” (1878), „Гусла” (1879-1881), „Поля и гори” (1884), цикълът „Епопея на забравените” (1881-1884) – най-яркото му поетично дело. Автор е на девет поеми – „Грамада” (1880), „Загорка” (1883), „В царството на самодивите” (1893) и др. Първото му произведение в проза са спомените „Неотдавна” (1881), а първата му повест – „Митрофан и Дормидолски” (1881). В стиховете му за войните съжителстват патосът на патриота и огорченията на хуманиста. Това най-ясно личи в стихосбирките „Сливница” (1886), „Под гърма на победите” (1914), „Песни за Македония. 1913-1916 г.” (1916). Не остава незасегната от вниманието му и българската природа. Подобно на Ботев, той посвещава стихове и на майка си. Големият ни творец не е оставил силна любовна лирика, но темата е засегната в стихосбирката „Люлека ми замириса” (1919), създадена в последните години от живота му. Софийската общественост и Столичната община многостранно засвидетелстват почитта си към Иван Вазов. В къщата на народния поет на ъгъла на улиците „Г. С. Раковски” и „Иван Вазов” още през 1926 г. е открита музейна сбирка и това е първият български литературен музей. В отделните стаи е разположена художествено-документалната експозиция. Един от софийските квартали и пазарът до него носят името „Иван Вазов”. Народният театър също се именува „Иван Вазов”. Вазов е патрон на училища и читалища в София. Източник на биографията: http://sofiahistorymuseum.bg/bg/novini/istoricheski-kalendar/item/1209 Чет, 09 Юли 2020